„Ти доведе в дома тази просякиня?!“ — крещеше майката, неспособна да сдържи яростта си. Но дори не подозираше, че именно тази „намерена“ девойка ще промени живота им завинаги…

— Марк… — Елиза стискаше телефона в ръката си, сякаш беше последната котва, която я държеше в реалността. — А ако… а ако изобщо не им харесам?

Гласът ѝ потрепери, замигна предателски като пламък на свещ на вятъра, издавайки дълбоката тревога, която от дни разкъсваше душата ѝ. Тя стоеше на пуста спирка, където дори въздухът беше пропит с напрегнато очакване. Наоколо — нито жива душа. Само влажният есенен вятър си играеше с откъснати вестници и ги хвърляше в краката ѝ. Автобусът трябваше да дойде всеки момент, за да я отведе в свят на блясък, строгост и страх — към скъпия ресторант, към срещата, от която зависеше твърде много.

— Знаеш… аз съм от дом за деца, нямам нищо…

*

Думите се изплъзнаха почти шепнешком, сякаш ги произнасяше на глас за първи път, сякаш едва сега осъзнаваше напълно дълбочината на собствената си уязвимост. И макар отдавна да беше свикнала с този факт, днес той тежеше на гърдите ѝ като камък.

— Елиза, какво ти става? — Марк отговори веднага. Гласът му беше топъл и уверен, но в него ясно се усещаше тревога, сякаш долавяше състоянието ѝ през километри разстояние.
— Спри да се измъчваш! Ти си най-добрата, най-умната, най-красивата! И изобщо — ти си бъдещ гениален програмист!

— Какво общо има това? — Елиза подсмръкна неволно, опитвайки се да скрие сълзите, които внезапно напълниха очите ѝ.

— Има общо с това, че те непременно ще видят какъв прекрасен човек си! — уверено продължи Марк. — Баща ми е добряк, обича да се шегува, ще те приеме веднага. Той обожава нови хора, особено тези, които са ми скъпи. А майка ми… — замълча за миг, и в тази пауза проблесна нещо предпазливо, почти като предупреждение.
— Майка ми е „с характер“, както сама казва. Малко строга, да. Но ти ще ѝ харесаш, ще видиш! Най-важното — бъди себе си. Аз съм почти там, ще те чакам вътре. Целувам те!

— И аз теб… — прошепна Елиза и затвори.

В този миг телефонът престана да бъде просто устройство — той се превърна в последния източник на топлина, който не ѝ позволяваше да се срине в бездната на собствените си страхове.

„Бъди себе си…“ — отекна в главата ѝ. Но коя беше тя всъщност? Момиче, израснало зад стените на институция, където всяка сутрин започваше с мирис на дезинфектант, където възпитателите заменяха родителите, а семейството — други изоставени деца. Тя беше дете, изгубено за света, но намерило себе си в друго — в силата, упоритостта и умението да защитава себе си и по-слабите.

*

А Марк беше като светлина в прозореца на далечен дом: топъл, надежден, уверен. Животът му течеше като широка река от възможности — с подкрепата на семейството и увереност в утрешния ден. Те бяха завършили университета заедно, и двамата бъдещи програмисти. И макар външно да бяха напълно различни, в приятелството, а после и в любовта им имаше нещо общо — сякаш съдбата ги беше събрала неслучайно.

Единственото място, където Елиза се чувстваше истински силна, беше залата по муай тай. Там, сред ударите, болката и потта, тя беше себе си. Там страховете, миналото и съмненията изчезваха. Всеки удар по чувала беше крачка към свободата, към вътрешната твърдост, към стоманената воля, която беше ковала с години.

— Сега ми трябва точно онази решителност… — промърмори тя, гледайки безкрайната лента на пътя.

Отново си спомни думите на Марк: „Майка ми е с характер“. Защо звучаха като предупреждение? Защо в гърдите ѝ се появи неприятно свиване, като пред буря?

Елиза се страхуваше от тази среща до треперене. Последните нощи почти не беше спала, разигравайки в ума си десетки сценарии — все по-мрачни. Какво можеше да даде на това семейство? Нито име с история, нито пари, нито връзки. Само любов. Чиста, искрена, готова да защитава избрания човек на всяка цена.

Автобусът спря с тежка въздишка на спирачките. Елиза слезе, поемайки въздуха, пропит с мирис на мокри листа и дъжд. До ресторанта оставаше малко. За да се съвземе и да успокои треперенето в краката си, тя реши да мине през алеята.

Тя още не знаеше, че точно там животът ѝ ще направи рязък завой.

*

Щом Елиза направи няколко крачки под короните на кестените, чу груби мъжки гласове — нагли и заплашителни.

Под едно от дърветата трима мъже бяха обкръжили дребен старец в спретнато палто. Един от тях вече дърпаше кожената му чантичка, а останалите се смееха подигравателно.

— Я слушай, дядо, по-добре по-хубаво, че иначе ще стане лошо! — изсъска един от тях.

На Елиза ѝ секна дъхът. Мислите за ресторанта, за Марк, за майка му изчезнаха мигновено. Остана само чувството за справедливост, вбито в нея от години тренировки, и инстинктът, който не ѝ позволяваше да подмине.

— Пуснете го! — гласът ѝ прозвуча рязко и твърдо, като удар на гонг.

Хулиганите се обърнаха, с изненада оглеждайки крехкото момиче, осмелило се да се намеси.

— А на теб какво ти е, дребосъче? — изсмя се един. — Върви си по пътя… ясно?

— Ясно… — Елиза бавно издиша и пристъпи напред.

В погледа ѝ вече нямаше страх — само студена, събрана решителност.

— Последно ви казвам, — прошепна тя. — Пуснете го. Веднага.

Те се спогледаха. Един изсумтя и бутна стареца по-силно — той едва се задържа на крака.

*

Всичко се случи за секунди.

Елиза се движеше светкавично. Коляното — право в слънчевия сплит. Лакътят — в челюстта. Къс, жесток ритник. Един след друг те падаха върху мокрите листа.

Настъпи тишина.

— Полицията… — прошепна старецът.

— Вече звъня, — спокойно отвърна Елиза.

Сирените се появиха бързо. Нападателите бяха отведени, старецът седна на пейка.

— Благодаря ви… — каза той, гледайки я внимателно. — Ако не бяхте вие…

— Най-важното е, че сте добре, — отвърна тя меко.

След пауза той добави:

— Днес внукът ми запознава семейството си с приятелката си. Закъснявах за ресторанта… исках да направя изненада.

— Как се казва? — попита Елиза.

— Марк.

Светът за миг се разклати.

 *

В ресторанта атмосферата беше напрегната.

— Наистина ли мислиш, че това е подходяща партия? — Катарина гледаше сина си студено. — Без семейство, без минало…

Вратата се отвори.

— Мисля, че трябва да видиш това, — каза дядото, влизайки заедно с Елиза.

— Нападнаха ме, — каза спокойно той. — А това момиче застана между мен и трима мъже.

Настъпи оглушителна тишина.

— Ти… защити ли го? — прошепна Катарина.

— Защитих човек, — отговори Елиза. — Просто човек.

Катарина пое дълбоко въздух.

— Грешах. Гледах произхода, а трябваше да гледам сърцето.

Тя хвана ръката на Елиза.

— Прости ми.

Елиза кимна.

Марк ги гледаше и разбираше: всичко си беше дошло на мястото.

Понякога именно тази, която наричат „намерена“, се оказва човекът, който държи света, когато той започва да се разпада.