Той вече се беше примирил с мисълта, че ще умре сам. Но една среща го накара да се усъмни в самата реалност

Александър Мартен, мъж с внушителна външност и благородна сивина по слепоочията, седеше в тесния лекарски кабинет, стискайки ръцете си толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Лицето му, обикновено хладно и овладяно, сега издаваше дълбока умора — сякаш годините борба с болката и вътрешната самота най-сетне го бяха пречупили. Вече десет години го преследваше непоносима болка в крака — натрапчива като проклятие, пронизваща тялото му с остри, парещи вълни. Отдавна беше изгубил бройката колко пъти е разказвал на лекарите една и съща история, като присъда, научена наизуст — история, започнала в трагичния ден: деня на смъртта на Елоиз, съпругата му, чието отсъствие бе оставило в живота му бездънна празнота.

*

— Живея с тази болка като с проклятие, — произнесе той дрезгаво, а гласът му трепереше от сдържано отчаяние. — Не ми дава покой нито денем, нито нощем. Събуждам се с усещането, че кракът ми е стегнат от нажежен метал. Хапчетата вече не помагат. Все едно гълтам въздух.

Доктор Антоан Ришар, мъж около петдесетте с уморени очи и лека сивина в косата, мълчаливо разглеждаше рентгеновите снимки, разстлани върху претрупаното бюро. Кабинетът му напомняше архив: навсякъде имаше купчини медицински списания, папки, пожълтели страници. Светлината на настолната лампа падаше меко върху хартията, придавайки на помещението почти музейна сериозност. Ришар слушаше, кимаше от време на време, но изражението му оставаше спокойно и отстранено. Когато Александър замлъкна, лекарят остави снимките и леко сви рамене.

— Честно казано, господин Мартен, не виждам никаква патология, — каза той, като си оправи очилата. — Няма отклонения. Изследванията са в норма. От медицинска гледна точка сте напълно здрав. Най-вероятно това са последици от хроничен стрес. Може би мускулно напрежение.

Александър усети как в него се надига вълна от безсилно разочарование. Тези думи ги беше чувал десетки пъти. „Вие сте здрав.“ Но как можеш да си здрав, когато всяка крачка е мъчение, когато нощта не носи покой, а само кратка отсрочка преди нов пристъп?

— Стрес? — гласът му стана по-рязък. — Десет години стрес? Това не е напрежение, докторе. Това е сякаш някой гризе костта отвътре!

Антоан Ришар вдигна ръка, опитвайки се да го успокои, и заговори по-меко, почти бащински:

— Разбирам болката ви. Наистина. Но медицината работи с онова, което може да се види и измери. Ако няма физиологични причини, нека опитаме косвени методи. Масаж, витамини от група B. Това е безопасно и понякога помага.

*

— Масаж? — Александър се усмихна горчиво, облегнат на стола. — През тези години опитах всичко: инжекции, физиотерапия, хапчета — погълнах цели аптеки. Никакво облекчение. Нито капка.

Лекарят разпери ръце, запазвайки професионална учтивост, но без увереност в очите.

— Мога да предпиша само това, което виждам, — повтори той. — Опитайте още веднъж. Какво имате да губите?

Александър излезе от кабинета с чувството, че болката му отново е била приета за измислица, за признак на слабост — нещо неудобно за медицинските доклади. Той се върна в просторния си, но празен апартамент, където всяка вещ му напомняше за Елоиз — нейната ваза, нейните книги, нейните снимки. Тишината тежеше като физическо бреме. Преди десет години тя си беше отишла и оттогава животът му сякаш бе замръзнал.

В порив на тъга той грабна портфейла си и нареди на шофьора да го закара на гробището. По пътя се отби в цветарски магазин и купи снежнобели рози — любимите ѝ. Тя винаги ги поставяше в кухнята, казвайки, че носят светлина дори в най-мрачните дни.

Гробището го посрещна с тишина и шумолене на листа. Александър коленичи пред мраморния надгробен камък, внимателно положи цветята и прокара пръсти по гравюрата:
„Елоиз Мартен“.

Спомените го заляха с болезнена яснота — техните пътувания, смехът, вечерните разговори край камината. Сълзите се стичаха по бузите му и той вече не се опитваше да ги спре.

— Любима моя, — прошепна той с треперещ глас, — десет години живея с тази болка. Нито един лекар не може да ми помогне. А теб… теб също не те спасиха. Стояха до теб, гледаха как си отиваш и казваха, че това е „неизбежно“.

Той си спомни деня, когато всичко започна. Елоиз започна да отслабва, лицето ѝ пребледня, очите ѝ изгубиха блясъка си. Диагнозата бе поставена твърде късно — рядко наследствено заболяване, от което бе починала майка ѝ. Лекарят в бяла престилка говореше със съчувствие, но без надежда:

*

— Болестта прогресира бързо. Шансовете са минимални. Можем само да облекчим страданията.

— Но има клиники, изследвания! — крещеше тогава Александър. — Ще платя каквито и да е пари!

— Това е генетично, — отговори тихо лекарят. — Парите тук не помагат. Трябва да го приемете.

Той не се предаде. Водеше съпругата си по целия свят — Швейцария, Германия, САЩ. Харчеше състояния, търсеше чудо. Но болестта се оказа по-силна. След година Елоиз си отиде — в дъждовен есенен ден, под монотонния тропот на капките по прозореца. Той остана сам.

Сега, стоейки до гроба ѝ, той шепнеше:

— Направих завещание. След смъртта ми нека изследват тялото ми. Може би ще открият онова, което никой не вижда. Обещах ти да се държа… но силите почти ме напуснаха. Може би скоро отново ще бъдем заедно. И, ако съм честен, почти го очаквам.

Тръгвайки си, той вървеше бавно по алеята, когато внезапно пред него се появи старица. Лицето ѝ беше набраздено от бръчки, а очите — пронизващи, сякаш виждаха през него. Тя се подпираше на тояга и се усмихваше с странна, хитра усмивка.

— Дай за старост, господине, — проговори тя дрезгаво. — Ще ти кажа истината — за миналото, настоящето и бъдещето. Не се стискай — от бедата ще се откупиш.

Александър искаше да я подмине, но следващите ѝ думи се забиха в съзнанието му:

— Виждам те скоро в инвалидна количка.

Той замръзна. Сърцето му заби като лудо. Бавно извади банкнота и я подаде на старицата.

— Говори… — издиша той.

*

Старицата взе банкнотата, стисна я с възлестите си пръсти и бавно я пъхна в джоба на износеното си палто. После вдигна поглед към Александър — дълго и внимателно, сякаш не гледаше лицето му, а самата му съдба.

— Болката ти не е в крака, — каза тя неочаквано спокойно. — И не е в костите. Тя е по-дълбоко. Там, където преди десет години си позволил да умре не само една жена, но и ти самият.

Александър се намръщи.

— Ако ще говориш с общи фрази, не губи времето ми, — отвърна той студено. — Чувал съм достатъчно философия.

Старицата се усмихна накриво.

— Чувал си много, но не си слушал. Нито лекарите. Нито нея.

Той потрепери.

— Нямаш право да говориш за нея.

— Имам, — рязко отвърна тя. — Защото тя е тук. И чака най-сетне да разбереш.

Вятърът премина по алеята, листата зашумяха. Изведнъж на Александър му стана студено, въпреки че палтото му беше закопчано.

— Говори направо, — каза той по-тихо. — Какво ми е?

Старицата се опря по-силно на тоягата, сякаш събираше сили.

— Когато Елоиз умираше, ти знаеше какво те беше помолила, — каза тя. — Но не го направи.

Сърцето на Александър болезнено се сви.

*

— Тя ме помоли да продължа да живея, — прошепна той. — Да не се погреба заедно с нея.

— Не, — поклати глава старицата. — Това беше после. Преди това тя те помоли да я пуснеш.

Споменът го удари като електрически удар. Болничната стая. Апаратите. Ръката ѝ в неговата — студена, слаба.

„Александре… ако стане по-зле… не ме дръж. Уморена съм.“

— Борих се за нея, — прошепна той. — Направих всичко, което можех.

— Борил си се за себе си, — каза старицата сурово. — Не можеше да приемеш, че не всичко в живота може да се купи. Ти я държеше, когато тя имаше нужда да си отиде спокойно. Ти се вкопчваше. А болката, която тя отнесе със себе си, остана в теб.

Александър усети как кракът му отново е пронизан от пареща вълна. Той се хвана за бедрото и стисна зъби.

— Това е… невъзможно, — издиша той. — Искаш да кажеш, че сам се наказвам?

— Ти носиш в тялото си последните ѝ минути, — отговори тя тихо. — Всяка крачка е напомняне. Всяка нощ — онази стая. Ти не си си простил.

Той се отпусна на пейката, дишайки накъсано.

— Какво да правя? — попита той след пауза. — Ако виждаш бъдещето… кажи ми.

Старицата го погледна вече без хитрост.

— Инвалидната количка те чака, ако продължиш да живееш като мъртвец, — каза тя. — Но ако искаш друго — върни се там, където всичко приключи.

*

— В болницата?

— В къщата край морето, — поклати глава тя. — Там, където за последно сте били щастливи. Където тя се смееше. Където ти обеща да не бъдеш по-силен от нейната воля.

Александър пребледня. Къщата в Прованс. Затворена вече десет години. Той нито веднъж не се беше връщал там.

— Там лежи онова, което си скрил, — добави старицата. — И докато не погледнеш това в очите, болката ще бъде с теб.

— А ако отида? — попита той. — Болката ще изчезне ли?

Старицата бавно се изправи.

— Не обещавам чудо, — каза тя. — Обещавам истината. А истината винаги лекува. Или освобождава.

Тя се обърна и тръгна по алеята, изчезвайки между дърветата. Александър я гледаше, докато напълно се разтвори в тишината.

След три дни той беше в Прованс.

Къщата го посрещна с мирис на прах и лавандула. Всичко беше на мястото си — нейният шал на облегалката на креслото, чашата в кухнята, снимката до прозореца. Кракът го болеше, но по друг начин — тъпо, сякаш уморено.

В спалнята, в долното чекмедже на скрина, той намери плик. Неговият почерк. Сам го беше скрил там, без да има смелостта да го прочете тогава.

Писмото трепереше в ръцете му.

*

„Ако четеш това, значи мен вече ме няма. Моля те, не превръщай смъртта ми в своя живот. Не искам да страдаш заради мен. Искам да живееш заради себе си. Пусни ме. И си прости. Аз отдавна съм ти простила.“

Той седна на пода. Сълзите капеха върху хартията.

Нещо в него се скъса — и заедно с това изчезна напрежението. Той внимателно се изправи. Направи една крачка. После още една.

Болката не изчезна напълно. Но вече не го владееше.

След половин година Александър отново отиде при лекаря. Отиде сам. Без бастун.

— Интересно… — промърмори лекарят, гледайки резултатите. — Мускулният тонус се е възстановил. Сякаш… сте спрели да се борите.

Александър се усмихна за първи път от много години.

Той вече не чакаше смъртта.

Най-сетне беше започнал да живее.