— В кухнята случайно чух как сестрата на съпруга ми ме нарече „празно място“. Но един срещнат въпрос я разплака.

Анна внимателно оправи завивката, покривайки Лука̀с. Синът ѝ беше на осем години, но все още обичаше майка му да поседи до него преди сън — да поговорят или просто да помълчат, докато денят напълно се разтвори в тишината.

В детската стая меко светеше нощна лампа във формата на космически кораб — подарък от Даниел за рождения му ден.

— Мамо, а утре Даниел ще дойде ли? — сънено попита Лукас, без да отваря очи.

— Разбира се, че ще дойде. Нали обеща да ти помогне с проекта.

*

— Мхм… А той наистина ли разбира от танкове?

— Даниел чете много. Дядо му е разказвал.

Момчето едва забележимо се усмихна и затвори очи.

Даниел — съпругът на Анна от пет години — беше станал за Лука̀с истински баща. Търпеливо му помагаше с уроците, водеше го на тренировки, присъстваше на училищните тържества. Никога не делеше децата на „свои“ и „чужди“.

Истинският баща на момчето изчезна, когато Лука̀с беше на три години. Просто събра багажа си и си тръгна — при друга жена, без дете и без отговорности.

Анна дълго се съвземаше след тази раздяла. Работеше на две места, наемаше малък апартамент. Лука̀с растеше тих, затворен в себе си, прекалено рано пораснал.

А после се появи Даниел.

Запознаха се случайно — в поликлиниката. Лука̀с беше болен, Анна чакаше с него на опашка, а Даниел ѝ помогна да задържи чантата, когато едва не изпусна талончето. После — разговор, усмивка, предложение да я закара до вкъщи…

Първо беше просто общуване, после — доверие. Анна не бързаше да се влюби, беше преживяла твърде много. Но Даниел се оказа търпелив. Постепенно, до него, тя отново усети топлина и закрила, сякаш животът внимателно ѝ връщаше правото да диша свободно.

*

След година се ожениха — скромно, без тържество. Само тримата и свидетели. Клара, сестрата на Даниел, не дойде. Позова се на болест, но Анна знаеше — зълвата беше против техния съюз.

Смяташе, че брат ѝ прави грешка, като се жени за жена с дете.

Пет години живяха, уж щастливо. Но една болка оставаше — нямаха общи деца.

Не от липса на желание. От самото начало мечтаеха за бебе. Но годините минаваха, а надеждата угасваше.

Лекарите казваха, че всичко е наред, че няма причина. Но резултатът беше все същият. Всяка сутрин с тест и една чертичка се превръщаше в мъчение. Даниел не я упрекваше, подкрепяше я, но в очите му все по-често се появяваше тъга, която той се опитваше да скрие.

Клара обаче не криеше раздразнението си.

Идваше рядко, но всяко посещение се превръщаше в изпитание. Думите ѝ звучаха уж невинно:

„Кога най-после ще родите?“
„На Лука̀с едно братче няма да му навреди.“

Понякога — откровено болезнено: „Може би нарочно взимаш нещо?“

Анна се стараеше да не реагира. Вярваше, че с времето отношенията ще се оправят.

Напразно.

*

Тази вечер, след като приспа Лука̀с, тя излезе от стаята и чу гласове в кухнята. Клара беше минала „за малко“. Анна се канеше да се приближи, но спря до вратата, щом чу познатия покровителствен тон.

— Даниел, не съм дошла без причина. Време е да поговорим сериозно.

— За какво? — попита той уморено.

— За живота ти. За това какво правиш със себе си.

— Клара, пак започваш…

— Не, приключвам. Пет години живееш с нея. И какво имаш? Нищо.

— Как така нищо? Ние сме семейство.

— Какво семейство? — подигравателно каза Клара. — Истинско семейство има, когато има деца. А ти какво имаш? Чуждо дете и жена, която не можа да ти роди наследник.

Анна почувства как всичко в нея се сви.

— Тя не е виновна… — започна Даниел.

— Айде стига! — прекъсна го сестра му. — Пет години, Даниел! Нормална жена за това време щеше да роди три. А твоята — нито едно. Нито бременност, нито опити. Все едно тялото ѝ е против.

*

Анна се притисна до стената. Клара изричаше на глас най-страшните ѝ мисли.

— Клара, не говори така.

— А как да говоря? Казвам истината! Коя е тя за теб? Жена? Каква жена, ако не може да създаде семейство? Ти живееш с жена, с която дори нямаш общо дете!

Настъпи тишина. Само тракането на лъжичка в чаша.

— На двадесет и седем си, — продължи Клара. — Млад, амбициозен, с бъдеще. Всяка жена с радост би ти родила дете. А ти прахосваш живота си с жена с минало и с чужд син.

— Не говори за нея така.

— А как? Тя живее за твоя сметка и ѝ е удобно! Апартаментът е твой, всичко е твое. А тя просто се възползва. Мислиш, че не разбирам? Тя нарочно нищо не прави, за да не забременее.

— Клара, стига.

— Не стига! — гласът на зълвата се втвърди. — Искам най-после да си отвориш очите! Има нормални момичета — без деца, без проблеми. Например Софи от банката — хубава, добра, мечтае за семейство. А ти все с тази…

— С тази — моята жена, — тихо каза Даниел.

— На хартия, може би. А в действителност? Какво ти даде? Нито деца, нито продължение на рода. Само чуждо дете и безкрайни грижи. Тя е празно място.

Тези думи заболяха най-много.

Анна стисна юмруци, докато кокалчетата ѝ побеляха. „Празно място“ — така я виждаше Клара. Жена, която се стараеше, обичаше, вярваше.

*

— Даниел, казвам ти всичко това, защото те обичам, — добави сестрата по-меко. — Искам да си щастлив. Да имаш истинско семейство. А не този фарс.

Тишина.

Само тиктакането на часовника и шумът на дъжда отвън.

— Тя дори не се лекува, — продължи Клара. — Не ходи по лекари, не търси решение. Просто ѝ е удобно да живее така. Сита, спокойна, без излишни грижи.

Анна стисна зъби. Беше минала през десетки изследвания, инжекции, лекарства. Клара не знаеше — или не искаше да знае.

И в този момент Анна разбра: ако сега замълчи, завинаги ще остане за тях „празно място“.

Поe дълбоко въздух… и отвори вратата.

Анна бавно издиша и направи крачка напред. Сърцето ѝ биеше глухо, сякаш не в гърдите, а някъде в гърлото. Унижението беше изчезнало. На негово място се беше появила хладна яснота.

Даниел и Клара се обърнаха едновременно. Клара трепна — не очакваше, че са я чули. Даниел пребледня.

— Анна… — започна той.

— Не сега, — спокойно каза тя и вдигна ръка.

Клара се опита да запази обичайната си снизходителна усмивка.

— Е, добре… значи без преструвки.

Анна я погледна внимателно, почти спокойно.

— Кажи ми, Клара, — бавно произнесе тя, — ти щастлива ли си?

*

Въпросът увисна във въздуха.

— Какво?.. — смути се тя.

— Щастлива ли си? Имаш ли семейство, любов, усещане за дом?

— Това няма общо…

— Има, — Анна направи крачка напред. — Говориш толкова уверено за „истинско семейство“. Значи ти го имаш?

Клара стисна устни.

— Не съм длъжна да се оправдавам пред теб.

— Тогава защо аз трябва да се оправдавам пред теб? — тихо попита Анна. — Пред жена, която не е живяла моя живот и не е носила моята болка.

Даниел гледаше жена си, без да откъсва поглед.

— Ти каза, че съм празно място, — продължи Анна. — А празно място ли е жена, която сама е отгледала дете, не се е пречупила и все още умее да обича?

Клара отвърна поглед.

— Или празно място е онази, която влиза в чужд дом, за да разруши това, което самата тя не е успяла да изгради?

Гласът на Анна беше равен. И точно това накара Клара да потрепери.

— Аз… аз исках само най-доброто… — прошепна тя.

— Не, — спокойно отвърна Анна. — Ти искаше да контролираш. И да си права.

*

Клара закри лицето си с ръце. Сълзите избликнаха внезапно, грозно, без контрол.

— Просто се страхувах за него…

— И аз се страхувам, — каза Анна. — Но аз съм тук. А ти — не.

Клара мълчаливо взе чантата си и излезе, без да вдига очи.

Вратата се затвори.

Анна усети умора — но вече без болка.

Даниел се приближи и внимателно хвана ръката ѝ.

— Прости ми. Трябваше да я спра по-рано.

— Важното е, че направи избор сега, — отговори Анна.

— Ти не си празно място, — тихо каза той. — Ти си моят дом.

В детската стая нощната лампа отново светеше тихо. Лука̀с спеше спокойно.

И Анна разбра: каквото и да се случи по-нататък, животът ѝ никога повече няма да принадлежи на чужди думи.