— Само в ковчег ще изляза от твоя апартамент, ясно ли ти е?! — изкрещя на Марина бившата ѝ свекърва. — Какво, по дяволите, изобщо искаш от мен?!

— От твоя апартамент ще ме изнесат само с краката напред! — заяви на Марина Маргарет Уилсън. — Какво искаш от мен? Остави ме да си изживея спокойно старините в удобни условия! Марина, не си вземай грях на душата!

Марина вече половин час стоеше пред вратата на собствения си апартамент — ключът по някаква причина не ставаше. Не беше дошла без причина: възнамеряваше да съобщи на бившата си свекърва за изгонването. Но тя, отлично знаейки, че снаха ѝ стои пред вратата, изобщо не смяташе да я пусне вътре.

— Каква детска градина! — възмущаваше се Марина. — Отворете веднага!

— Няма да те пусна! — чу се зад вратата. — Това вече е моят апартамент. Когато умра — тогава го ползвай.

*

Марина едва не се задави от възмущение. Напълно ли беше полудяла тази старица? Тя пое дълбоко въздух и шумно издиша, опитвайки се да говори по-спокойно:

— Ние сме цивилизовани хора, Маргарет. Отворете вратата. Какви са тези изпълнения? Кой ви даде право да сменяте ключалките в моя апартамент?

— Това е и мой апартамент! — не отстъпваше бившата свекърва. — Нали ви давах пари за ремонта, не помниш ли? Когато живееше с Алекс.

— Минаха пет години, ние сме разведени — Марина се стараеше да се държи спокойно. — Пуснах ви в апартамента от жал, а вие вече се разпореждате тук.

— Махай се! — изрева Маргарет. — Стига толкова. Лягам да спя. Повече не ме безпокой с посещенията си.

Марина почука още няколко пъти, но осъзнавайки, че е безсмислено, бавно слезе надолу по стълбите.
И сега какво? Да извика полиция и насила да изгони наглата старица? Ами ако ѝ стане лошо от притеснение? После няма да се измие от това. Проклинайки собствената си мекушавост, Марина излезе навън.

Тя беше преживяла неуспешен брак с Алекс. Омъжи се млада, от любов. Тогава ѝ се струваше, че Алекс е идеалният мъж. В началото всичко беше добре: живееха в разбирателство в апартамента, който Марина беше наследила от баба си. Алекс работеше, стараеше се.

С времето обаче Марина започна да забелязва странности — мъжът ѝ се прибираше все по-късно, миришеше на чужди парфюми, често беше подпийнал.

— Сигурно е от Лиза, колежка — казваше той спокойно. — Тя се пръска с парфюм на всеки час, целият отдел се оплаква…

Марина вярваше. Много ѝ се искаше да вярва.

*

Докато един ден не се обади приятелката ѝ Вики.

— Марина, къде е твоят Алекс?

— На работа… а защо?

— В мола съм. А мъжът ти е в ресторант с една блондинка — прегръщат се, целуват се. Изпращам ти снимки.

Марина мълчаливо гледаше екрана, на който една след друга се появяваха снимките. После се обади на мъжа си.

— Скъпи, къде си?

— На работа, разбира се. Работя по един проект.

Същата вечер тя изнесе вещите му в коридора.

— Ти си тръгваш. И от апартамента, и от живота ми.

Алекс си тръгна.

По онова време Марина все още имаше добри отношения с Маргарет. Дори след развода. Свекървата се опитваше да я убеди да прости на сина си.

*

— Всички грешат. Ако обичаш — ще простиш.

— А аз не искам да бъда удобна — отговори Марина.

Осем месеца по-късно Марина се омъжи отново — за колега, Никълъс. Той беше различен: спокоен, надежден. Премести я в своя апартамент в центъра.

Своя апартамент Марина заключи. Страхуваше се да го отдава под наем.

И точно в този ден реши да мине оттам — просто да провери дали всичко е наред.
Пъхна ключа в ключалката…

Ключът не се завъртя.

Марина опита още веднъж. После по-силно. После от другата страна.
Нищо.

Сърцето ѝ неприятно се сви.

— Маргарет — каза тя на висок глас. — Знам, че сте у дома. Отворете, моля.

От апартамента се чуха стъпки. После — тишина.

— Отворете, моля — повтори Марина. — Това вече не е смешно.

*

Ключалката щракна. Вратата се открехна точно толкова, че в отвора се появи лицето на Маргарет.

— Какво искаш? — попита студено тя. — Казах ти да не ме безпокоиш.

— Отново сте сменили ключалките — спокойно каза Марина. — Без мое съгласие.

— Мислеше, че ще седя и ще чакам да ме изхвърлят? — изсмя се Маргарет. — Аз живея тук. Удобно ми е.

— Нямате нито адресна регистрация, нито право — отвърна Марина. — И го знаете много добре.

— Знам — сви рамене Маргарет. — Но ти си добра. Няма да изгониш една стара жена.

Марина я погледна и изведнъж всичко ѝ стана ясно:
тази жена винаги печелеше чрез изтощение. Натискаше с жалост, възраст, чувство за вина.

— Имате един час — каза Марина. — Съберете си багажа.

— А ако не? — присви очи Маргарет.

— Тогава ще има полиция, адвокат и официално изгонване.

*

Маргарет се разсмя.

— Няма да посмееш. Ти винаги отстъпваш.

В този момент на стълбището се чуха стъпки.
Никълъс влезе бързо и застана до Марина.

— Добър ден — каза спокойно той. — Аз съм нейният съпруг. И тя няма да отстъпи.

Маргарет пребледня.

— Ти ли я настройваш срещу мен?! — изкрещя тя.

— Не — отвърна Марина. — Вие го правехте с години. Аз просто спрях да мълча.

— Нямам къде да отида… — каза внезапно Маргарет по-тихо.

Това беше ново оръжие.

Марина замълча за миг, после отговори:

— Вие сте възрастен човек. Това не е моя отговорност.

*

Никълъс ѝ подаде визитка.

— Имате избор: да си тръгнете сега или с участието на полицията.

Маргарет ги гледа дълго. После се обърна и трясна вратата.

Два часа по-късно излезе. С куфар. Без викове. Без сълзи.

— Още ще съжаляваш — хвърли тя на сбогуване.

— Не — спокойно отвърна Марина. — Най-сетне спрях.

Вратата се затвори.

Марина усети как ръцете ѝ треперят. Никълъс я прегърна.

— Свърши се.

— Мислех, че да бъдеш добра означава да търпиш всичко — прошепна тя.

— Да бъдеш добра означава да умееш да кажеш „стига“.

Седмица по-късно Марина смени ключалките.
Месец по-късно продаде апартамента.
А с времето разбра най-важното:

*

Понякога, за да започнеш нов живот,
е достатъчно да не отвориш вратата
на онези, които са свикнали да влизат без да питат.