— Тя отново обръсна дъщеря ми нула номер! Майка ти повече никога няма да остава сама с детето!
Ема нервно закопчаваше палтото си, като непрекъснато хвърляше тревожни погледи към часовника. Закъсняваха вече повече от половин час — петъчна вечер, задръствания, безкраен поток от автомобили. А Маргарет Уилсън мразеше, когато някой нарушаваше плановете ѝ.
— Томи, по-бързо се обличай! — извика тя към сина, който безуспешно се бореше с ципа на якето.
— Ема, не се притеснявай — каза спокойно Джеймс, излизайки от спалнята и оправяйки вратовръзката си. — Мама ще разбере. Тя сама е отгледала две деца, знае как стават тези неща.
— Майка ти разбира само едно — че трябва да си точен в шест — промърмори Ема, помагайки на сина си.
Този ден щяха да оставят децата при свекървата за уикенда. Ема и Джеймс празнуваха годишнина от сватбата — рядка възможност да бъдат само двамата.
*
Маргарет с ентусиазъм се съгласи да гледа внуците, особено двегодишната Елиза, която просто обожаваше.
— Мамо, защо отиваме при баба? — попита Томи.
— Мама и татко ще отидат да си починат, а ти и Елиза ще останете при баба — обясни нежно Ема, вдигайки дъщеря си на ръце.
Елиза беше прекрасно дете — златисти къдрици, сини очи и усмивка, от която сърцето се топеше. Ема беше особено горда с косата ѝ — същата като нейната в детството.
— Моята красавица… — прошепна тя, целувайки дъщеря си по темето.
„Само без изненади“, помисли си Ема, спомняйки си предишните посещения.
Маргарет ги посрещна на прага със скръстени ръце.
*
— Най-после! — каза укорително, вземайки Елиза на ръце. — Моето момиченце!
По време на вечерята свекървата дълго оглеждаше внучката.
— Косата ѝ е някак рядка… На тази възраст Джеймс вече имаше по-гъста.
Ема се напрегна.
— С косата на Елиза всичко е наред — каза спокойно Джеймс.
— Не знам… Внучката на една моя приятелка на две години вече ходи с плитки.
— Косата при децата расте постепенно — отвърна меко Ема.
*
Маргарет само проточи:
— Възможно е…
Когато си тръгваха, Ема дълго гледаше прозорците на къщата на свекървата.
— Всичко е под контрол — успокояваше я Джеймс.
Пътуването беше идеално.
Обажданията — спокойни.
Децата — доволни.
В неделя Маргарет ги посрещна сияеща.
— Децата са чудесни! Томи прави снежни човеци, а Елиза ми помагаше в кухнята.
Елиза седеше в ръцете ѝ с розова шапчица.
— Защо е толкова топло облечена? — учуди се Ема.
— Имаше лека хрема — бързо отговори Маргарет.
*
Вкъщи Ема отиде да изкъпе децата.
Когато свали шапката от главата на дъщеря си,
викът излезе сам.
Главичката на Елиза беше напълно обръсната.
Ема застина, не вярвайки на очите си.
Нейното къдрокосо момиченце — без нито едно косъмче.
Ема бавно седна на ръба на ваната, гледайки гладката кожа на главата на дъщеря си.
Елиза се усмихваше, без да разбира, че се е случило нещо необратимо.
— Мамичко… — промълви тя.
*
Ема притисна детето към себе си.
— Джеймс… — каза тихо тя.
Той влезе и веднага разбра всичко.
— Това… какво е това? — прошепна.
— Майка ти — отговори спокойно Ема. — Направила го е отново.
— Отново?.. — повтори той.
— Да. Както тогава с Томи.
Джеймс пребледня.
— Това е моето дете — каза глухо. — Не нейното.
Той излезе и набра номер.
— Мамо. Сега. Не, това не е дреболия.
Нямаш право да вземаш такива решения.
*
Пауза.
— Това не е грижа. Това е контрол.
Затвори.
— Съжалявам — каза на Ема. — Трябваше да спра това по-рано.
— Какво правим сега? — попита тя.
— Майка ми никога повече няма да остава сама с децата. Никога.
На следващия ден Маргарет дойде сама.
— Косата ще порасне — каза студено. — Но ще бъде по-здрава.
Джеймс я погледна право в очите.
— Вече не решаваш за нашите деца.
— Тя те настрои срещу мен — хвърли Маргарет, посочвайки Ема.
*
— Не, мамо. Ти.
Маргарет излезе, тряскайки вратата.
Вечерта Ема галеше топлата главичка на дъщеря си и знаеше едно:
не ставаше дума за коса.
Ставаше дума за правото да бъдеш майка.
За граници.
За избор.
— Благодаря ти — каза тя на Джеймс.
— Съжалявам, че беше толкова късно — отвърна той.
— Най-важното е, че избра нас.
Навън валеше сняг.
А в къщата най-сетне настъпи спокойствие — защото тази граница вече никой няма да прекрачи.