„Ще миеш подовете, а не ще тичаш по корпоративни приеми!“ — свекърва ми разкъса костюма ми.
Но тя не знаеше, че всичко се записва от камерите.

— Вики, сигурна ли си, че трябва да тръгваш? — Марк стоеше на прага на спалнята, подпрян с рамо на касата.
— Защо не останеш? Мама приготвя салата.

Не вдигнах поглед от лаптопа. Цифрите в отчета се сливаха, но не от умора.
— Имам корпоративен прием. Казах ти.

— Айде де… това са само четири разговора.

*

Само четири разговора. Двайсет години вървях към тази вечер. Днес ще обявят назначението ми за заместник генерален директор. Сама си купих апартамент в центъра на Санкт Петербург. Изградих финансовия отдел от нулата.
А той казва — четири разговора.

— Марк, отдръпни се.

Той си тръгна, без да затвори вратата. От кухнята се чу гласът на Силвия:
— Пак тича при началниците си. А у дома хладилникът е празен.

Затворих очи. Преди две седмици тя беше дошла от Лион „да помогне за празниците“. Оттогава в къщата цареше чужд ред и едва прикрито презрение.

Първият тревожен сигнал дойде на третия ден. Подготвях презентация, с разхвърляни по масата чернови на отчета. Силвия донесе кафе. По собствена инициатива. Без да пита. Остави чашата на ръба на масата. Протегнах ръка към мишката — закачих я с лакът. Кафето се разля върху документите с мръснокафяво петно, унищожавайки таблиците.

— Ох, Вики, колко си непохватна. Аз я поставих толкова внимателно.

Марк бършеше масата, без да ме погледне.
— Мама просто искаше да помогне.

Мълчах. И пренаписах отчета отначало до четири сутринта.

*

Седмица по-късно забелязах петно върху костюма. Сапфирено кадифе — този, който бях поръчала преди три месеца специално за приема. На ревера се разливаше обезцветено петно, сякаш някой беше разлял нещо разяждащо. В коша за боклук стоеше празна бутилка от индустриален препарат за петна. Касовата бележка намерих в джоба на якето на Марк. Препарат. И латексови ръкавици.

На следващия ден сложих записващо устройство. Стар телефон, скрит зад книгите на рафта в хола. Записът беше включен. Отидох на работа, а вечерта слушах файла със слушалки, докато Марк се къпеше.

Първо — звън на съдове. После гласът на Силвия:
— Марк, сигурен ли си, че няма да се усъмни?

Пауза. И неговият отговор — тих, уверен:
— Мамо, тя преглъща всичко. Важното е да не отиде на приема…

Спрях записа. И в същия миг вратата на спалнята се тръшна.

Онази вечер излязох от стаята вече готова. В нов костюм. Черен. Строг до безпощадност.

Силвия застана на вратата, препречвайки ми пътя.
— Къде си мислиш, че отиваш? — изсъска тя.

*

— Казах ясно: ще миеш подовете, а не ще тичаш по корпоративни приеми!

Рязко движение. Платът се разкъса. Тя разкъса костюма ми направо върху мен.
— Това е всичко, — каза доволно. — Оставаш си вкъщи.

Погледнах разкъсаната материя. После — нея. И за първи път от дълго време се усмихнах.
— Благодаря, — казах спокойно.

— За какво?! — Силвия онемя.
— За доказателството.

Натиснах бутон на телефона. В стаята прозвуча нейният глас: „Важното е да не отиде на приема…“
После гласът на Марк: „Тя преглъща всичко…“

Тишината стана гъста, почти осезаема.
— Ти… ти си ни записвала?! — изкрещя Силвия.
— Не само аз, — отвърнах, посочвайки камерата на умния дом в ъгъла на стаята. — И не само тук.

*

След час вече бях на приема. Когато генералният директор се качи на сцената, залата утихна.
— Днес обявяваме назначението на нашия нов заместник генерален директор, — каза той. — Човек, който успя да издържи на натиск не само в работата, но и извън нея.

Той ме погледна право в очите.
— Виктория Лоран.

Аплодисментите бяха оглушителни.

Марк си тръгна след три дни. Силвия — още същата вечер, с полиция и крясъци.
А аз останах. В моя апартамент. На моята длъжност. В моя живот.

И когато някой каза:
— Какъв характер…

Аз спокойно отговорих:
— Не. Това е просто краят на търпението.